На метър и десет от Рая

20 июн. 2015 г., 20:01

Поэзия » Философская

1054 0 3

На метър и десет от Рая

на двегодишния Лeo и на болката в очите му, когато възкликна: "Ама то не си отваря устата! "

Мечéто не пее, мъниче!
Аз бях... Не го гледай тъй жално!
Поредна загадка-разкрита.
Поредна магия - умряла.

Нали ден и нощ си мечтаеш
да станеш такъв, като тати:
голям, могъщ, силен, всезнаещ,
човек-властелин на Земята.

Това е цената ни жалка
на всяко стъпало нагоре:
едно детско чудо по малко,
сменено с една отговорност.

Наш дядо Адам е виновен!
И той искал всичко да знае,
затуй скришом хапнал от плода
и той час изхвръкнал от Рая...

Но ти спи, сега, да пораснеш!
Остават ти метър и десет
да станеш висок като татко,
светът да е малък и тесен!

Не ще е по-лесен, мъниче!
Растежът е стръмен, усоен
и всичко е все по-различно,
когато вървиш по-нагоре.

Поредна загадка разкрита
отваря врата на сто други.
И цял живот нещо се питаш
и тичаш към новото чудо...

Заспивай! Не бързай да знаеш
как питат бащите горещо!

Hа метър и десет от Рая...
Все гладни... Все дъвчещи нещо...