Заплаках...

"За кой ли път, сърце, не си ли уморено -

от раните, от болката нима не си сломено?

Защо се бориш още и защо обичаш...

и себе си, и мен ще спреш ли да обричаш..."

Прошепнах...

"Защо и него днес не го боли...

нима сърцето му изстинало е вече...?

За мен отдавна затворил е очи,

така е близо, а е толкова далечен."

Извиках...

"Върви по дяволите, обич моя!

Достатъчно за тебе ме боля!

Мен радостта ме чака зад завоя

с усмивка и с протегната ръка..."

Събудих се... Било е сън.

Стар спомен, до леглото ми добрал се...

С  мирис на лято, до късно навън

до мене тъй влюбен вървял си...

Написах...

Две сърчица разбити и една усмивка

в тетрадката за тебе ми напомнят,

два реда, написани с болка прикрита,

поредна сълза от очите отронват...