На моята несбъдната мечта
Заплаках...
"За кой ли път, сърце, не си ли уморено -
от раните, от болката нима не си сломено?
Защо се бориш още и защо обичаш...
и себе си, и мен ще спреш ли да обричаш..."
Прошепнах...
"Защо и него днес не го боли...
нима сърцето му изстинало е вече...?
За мен отдавна затворил е очи,
така е близо, а е толкова далечен."
Извиках...
"Върви по дяволите, обич моя!
Достатъчно за тебе ме боля!
Мен радостта ме чака зад завоя
с усмивка и с протегната ръка..."
Събудих се... Било е сън.
Стар спомен, до леглото ми добрал се...
С мирис на лято, до късно навън
до мене тъй влюбен вървял си...
Написах...
Две сърчица разбити и една усмивка
в тетрадката за тебе ми напомнят,
два реда, написани с болка прикрита,
поредна сълза от очите отронват...
© Може би закъсняла All rights reserved.
