На първата любов
Минаха години
от първата ни среща,
онази зимна вечер
беше приказно чудесна.
Даде ми една целувка,
после ми дари и любовта,
ти за мене всичко беше,
дори и първото ми “Да”.
Забравя ли се първата любов,
за нея лек едва ли има
и каквото и да чуствам,
тя остава болка нелечима.
Но като всичко
отива си и тя.
Нищо не е вечно,
дори и любовта.
И е много трудно да си тръгна,
когато нещо в мен крещи.
И е адски болно да забравя
най – щастливите си дни.
И сега нека да ти кажа
само едничко моя любов.
Дори и да сме разделени,
аз винаги ще чуствам към тебе любов.
Аз винаги за теб ще страдам,
не се забравя любовта,
ти ме научи да обичам,
научи ме на най – прекрасните неща.
И ето днес стоя пред теб,
за да ти изрека онази дума,
дето къса ми сърцето,
дето погубва радостта.
Не те обичам вече –
как това да изрека.
Дали е истина дори незная,
но в едно ще се врека докрая.
На никой да не подаря това,
дето споделях с тебе в ноща.
Никой друг да не усети,
толкова силно любовта.
Сега е тежко, сега боли,
защото ти неискаш да ме чуеш,
и неискаш да останем
поне приятели добри.
Докога ще се гледаме
с болка в очите,
едно се надявам –
да не проклинаш с мене дните.
Защо до вчера бяхме
най – близки в света,
а сега неикаш да си спомниш
дори наште нежни имена.
Защо от забравата боли,
защо, та нали не ме блазяха
миналите дни.
Защо се сетих чак сега,
колко ми е нужна нежността.
Прибирам се и като всеки ден,
чакам някой да посрещне и мен,
но ти не идваш вече,
ти си далечен, студен.
Срещам те и се преструвам,
че не ме интересуваш,
но остана ли сама
над снимката ти плача.
Срещам те и се обръщам
аз на другата страна.
А ми се иска да прегърна
за последно любовта.
Срещам те и отминавам,
и продължавам сама,
знам, че друг никога
няма да ме обича така.
Срещам те и “безразлична”
не подавам ръка,
а ти се преструваш,
че си е отишла любовта.
И всичко правя така,
за да забравиш
по – лесно болката
от любовта...
Нека мен да ме боли,
заслужавам самота,
дето причиних ад,
ад на теб и любовта.
Но има вече само болка,
има само тишина,
няма я любовта,
дето грееше в нашите сърца.
Всяка среща ми напомня
за отминалите времена,.
Обичана живях,
в магията на любовта.
Но ето, че дошло е време
с тебе да се разделим.
Но нека поне остане
от всичко спомен един.
И нека си щастлив- желая,
Желая го от все сърце,
макар да боли, когато
го изричам – не си представям
друга да обичаш....
Млъкни сърце!.....Стига!
Нямам повече сълзи,
няма вече да съжалявам
за отминалите дни
колкото и силно
в момента да боли.
2004г.
Моля да не бъда оценявана!
Благодаря!
от първата ни среща,
онази зимна вечер
беше приказно чудесна.
Даде ми една целувка,
после ми дари и любовта,
ти за мене всичко беше,
дори и първото ми “Да”.
Забравя ли се първата любов,
за нея лек едва ли има
и каквото и да чуствам,
тя остава болка нелечима.
Но като всичко
отива си и тя.
Нищо не е вечно,
дори и любовта.
И е много трудно да си тръгна,
когато нещо в мен крещи.
И е адски болно да забравя
най – щастливите си дни.
И сега нека да ти кажа
само едничко моя любов.
Дори и да сме разделени,
аз винаги ще чуствам към тебе любов.
Аз винаги за теб ще страдам,
не се забравя любовта,
ти ме научи да обичам,
научи ме на най – прекрасните неща.
И ето днес стоя пред теб,
за да ти изрека онази дума,
дето къса ми сърцето,
дето погубва радостта.
Не те обичам вече –
как това да изрека.
Дали е истина дори незная,
но в едно ще се врека докрая.
На никой да не подаря това,
дето споделях с тебе в ноща.
Никой друг да не усети,
толкова силно любовта.
Сега е тежко, сега боли,
защото ти неискаш да ме чуеш,
и неискаш да останем
поне приятели добри.
Докога ще се гледаме
с болка в очите,
едно се надявам –
да не проклинаш с мене дните.
Защо до вчера бяхме
най – близки в света,
а сега неикаш да си спомниш
дори наште нежни имена.
Защо от забравата боли,
защо, та нали не ме блазяха
миналите дни.
Защо се сетих чак сега,
колко ми е нужна нежността.
Прибирам се и като всеки ден,
чакам някой да посрещне и мен,
но ти не идваш вече,
ти си далечен, студен.
Срещам те и се преструвам,
че не ме интересуваш,
но остана ли сама
над снимката ти плача.
Срещам те и се обръщам
аз на другата страна.
А ми се иска да прегърна
за последно любовта.
Срещам те и отминавам,
и продължавам сама,
знам, че друг никога
няма да ме обича така.
Срещам те и “безразлична”
не подавам ръка,
а ти се преструваш,
че си е отишла любовта.
И всичко правя така,
за да забравиш
по – лесно болката
от любовта...
Нека мен да ме боли,
заслужавам самота,
дето причиних ад,
ад на теб и любовта.
Но има вече само болка,
има само тишина,
няма я любовта,
дето грееше в нашите сърца.
Всяка среща ми напомня
за отминалите времена,.
Обичана живях,
в магията на любовта.
Но ето, че дошло е време
с тебе да се разделим.
Но нека поне остане
от всичко спомен един.
И нека си щастлив- желая,
Желая го от все сърце,
макар да боли, когато
го изричам – не си представям
друга да обичаш....
Млъкни сърце!.....Стига!
Нямам повече сълзи,
няма вече да съжалявам
за отминалите дни
колкото и силно
в момента да боли.
2004г.
Моля да не бъда оценявана!
Благодаря!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надя Георгиева Все права защищены
