Понякога се връщам
пак назад.
И сърдя ти се, татко. За дните, в които ти
не бе с нас.
За миговете, които не изживяхме заедно.
За дните, в които
исках да си там до мен.
Да имам бащина закрила.
И вечер сгушена във теб
ръката твоя да ме е покрила. - Момичето на татко! - да ми кажеш.
И след това да се похвалиш с мен.
О, ти не знаеш как го исках, татко!
Не знаеш колко мъка срих във мен,
плачейки във спомени обляна.
И заспивах с надеждата за следващия ден, че може утре да си пак със мама. Сега, когато остаря,
и косата ти е бяла.
Нямам право на това -
Да те съдя, тате!
Искам да ти благодаря
за живота, който ти ми даде. Това че липсваше до мен,
имаше и добрата си страна - Жена от камък ме направи!
© Теодора Иванова Все права защищены