Отмина седмицата в труд

сред тътена на този град

въртящ те в хоровода луд.

Духът за отдих чувства глад.

Немръкнало, бръмчи колата

(за въздух чист е жадна тя)

и гълта пътя без остатък

към вилата... и тишина...

Тук вейна хлад и на балкона,

върху сгъваемо легло,

във вените ми сякаш нова

кръвта е. Ставам без тегло.

Надпяването на щурците

във мрака гъст – да режеш с нож! –

и океанът на звездите,

светулчено тире сред нощ,

как бавно, бавно те приспиват,

успокоен, красив и тих.

И в поетичната ти нива

ще покълни навярно стих.