На вилата
Отмина седмицата в труд
сред тътена на този град
въртящ те в хоровода луд.
Духът за отдих чувства глад.
Немръкнало, бръмчи колата
(за въздух чист е жадна тя)
и гълта пътя без остатък
към вилата... и тишина...
Тук вейна хлад и на балкона,
върху сгъваемо легло,
във вените ми сякаш нова
кръвта е. Ставам без тегло.
Надпяването на щурците
във мрака гъст – да режеш с нож! –
и океанът на звездите,
светулчено тире сред нощ,
как бавно, бавно те приспиват,
успокоен, красив и тих.
И в поетичната ти нива
ще покълни навярно стих.
© Иван Христов All rights reserved.
