Над

11 нояб. 2011 г., 21:42

Поэзия

428 0 0

Сърцето, което отнел съм,
с фалцета си
задъхано моли: ,,Поспри!’’
А отровните кестени
валят от дърветата
и впиват се в моите очи.

Не, никоя част
от това мрачно очакване
не буди и капчица жал.
А раните чужди – по чуждото тяло,
са маски от чужд карнавал.

И все пак го е имало;
ах, как сме подминали
избори правилни – бол!
И всъщност сме скривали
в душите си зимата,
посипвайки раната с сол.

Днешната есен,
тъй златна и песенна,
се свежда над мен – като смърт.
А аз съм обесен
на стария кестен, облещен...

Но над земната твърд.

Над

Свързани произведения

Комментарии

Предложения