НАД НЕБЕСНИТЕ ЧЕРТОЗИ
Над небесните чертози, там във висините,
сънувах, че прераждат се душите,
и една безмълвно мене заговори:
„Скиталец блед, накъде си се отправил?
С тази мъка сред небесните простори,
ти неведнъж покоя наш си нарушавал.
Що във теб така таи се,
че черна дупка зей ти във сърцето?“
Светлина обля във тоя миг небето
и в отговор разкри се:
„Долу под дома ви, обикалях безпризорен
и мрак покрил бе мойте сетива.
В търсене безкрайно, ден по ден, аз неуморен
дирих туй, що наричат любовта.
Дъжд валеше всяка нощ, а бури, ветрове
ме носеха ту тук, ту там,
когато дойде ден – дъждът стихнал бе
и сълза една едвам
усетих аз разля се в невидимия свят
на творителката – Мисълта –
и познах тогава Любовта –
в сълзите, що ме оросиха,
и нощта с лъчи стопиха.
В сродната душа, духът ми тъй се вля,
със сърцето на единствена жена –
тя за мен е смисъл на света –
и от всичко ценно, безценно днес богат,
дошъл съм аз във ваште небеса
да приема всевисшната ви благодат,
защото ороси ме Любовта!“
© Камен Тодоров Все права защищены