НАД  НЕБЕСНИТЕ  ЧЕРТОЗИ

Над небесните чертози, там във висините,

сънувах, че прераждат се душите,

     и една безмълвно мене заговори:

„Скиталец блед, накъде си се отправил?

     С тази мъка сред небесните простори,

ти неведнъж покоя наш си нарушавал.

     Що във теб така таи се,

че черна дупка зей ти във сърцето?“

Светлина обля във тоя миг небето

     и в отговор разкри се:

„Долу под дома ви, обикалях безпризорен

     и мрак покрил бе мойте сетива.

В търсене безкрайно, ден по ден, аз неуморен

     дирих туй, що наричат любовта.

Дъжд валеше всяка нощ, а бури, ветрове

     ме носеха ту тук, ту там,

когато дойде ден – дъждът стихнал бе

     и сълза една едвам

усетих аз разля се в невидимия свят

     на творителката – Мисълта –

     и познах тогава Любовта –

в сълзите, що ме оросиха,

и нощта с лъчи стопиха.

     В сродната душа, духът ми тъй се вля,

     със сърцето на единствена жена –

     тя за мен е смисъл на света –

и от всичко ценно, безценно днес богат,

     дошъл съм аз във ваште небеса

да приема всевисшната ви благодат,

     защото ороси ме Любовта!“

05.V.2012

Камен Тодоров ©