Не вярвах, че умирала надеждата.
До днес. В краката ми умря!
Изглежда я застигна неизбежното -
изчезна, разпиля се, изгоря...

Разбира се, изпратих я с мълчание -
най-вярна спътница за мен бе тя.
И само в мене голото стенание
безкрайно дълго сякаш проехтя.

И ето ме сега - душа съблечена,
разбита, унизена до безкрай...
Косата пада, в пръстите ми вплетена,
но пак ще дишам! Победих, признай!

Ще трябва да живея, за да ставам
с безкрайния оранжев небосвод
на всеки изгрев слънчев. Не оставам
в потопа, а през него търся брод!

За днес, за утре... цял живот ще Бъда!
И ще летя, ще падам, ще летя!
Във безнадежност, знам, ще бъде трудно,
ала небето ми е граница... мечта...!

***

Надеждата последна уж умирала,
но жива съм след нея и се боря!
Изглежда, че в човек все пак най-силното
не е надеждата, а неговата воля!