Спряло се е Небето черно и мълчи.
Луната някъде копнее,
а звездите са блещукащи сълзи.
Нощта е цяла самота
и притаила дъх, в очакване стои.
В непрогледното смисъла се губи,
в нищото живота не блести.
Изведнъж насред тишината
нещо трепна и се пробуди.
Звездата потърка сънливо очи и се усмихна,
беше настъпил моментът тя от всички най-много да заискри.
В миг се откъсна от Небето
и стремглаво надолу полетя.
Луната зарони горчиви сълзи,
раздели се с една от своите обични звезди.
Зароди се в тоз момент нов живот на Земята
и проплака с детски глас.
Отиде си безследно тишината
и отстъпи място на мечтата.
Имаше най-накрая надежда за Земята.
© Елена Все права защищены