Спряло се е Небето черно и мълчи.
Луната някъде копнее,
а звездите са блещукащи сълзи.
Нощта е цяла самота
и притаила дъх, в очакване стои.
В непрогледното смисъла се губи,
в нищото живота не блести.
Изведнъж насред тишината
нещо трепна и се пробуди.
Звездата потърка сънливо очи и се усмихна,
беше настъпил моментът тя от всички най-много да заискри.
В миг се откъсна от Небето ...