Спряло се е Небето черно и мълчи.

Луната някъде копнее,

а звездите са блещукащи сълзи.

Нощта е цяла самота 

и притаила дъх, в очакване стои.

В непрогледното смисъла се губи,

в нищото живота не блести.

Изведнъж насред тишината

нещо трепна и се пробуди.

Звездата потърка сънливо очи и се усмихна,

беше настъпил моментът тя от всички най-много да заискри.

В миг се откъсна от Небето

и стремглаво надолу полетя.

Луната зарони горчиви сълзи,

раздели се с една от своите обични звезди.

Зароди се в тоз момент нов живот на Земята

и проплака с детски глас.

Отиде си безследно тишината

и отстъпи място на мечтата.

Имаше най-накрая надежда за Земята.