Красива и боса, с пети на момиче,
пристъпва по края на хладната болка.
Надежда. В страха ми с усмивка наднича
и ведро намигва: "Ей, я стига толкова!"
Присяда и чака. И винаги в профил.
Не гледа от упор брутално в очите.
Надежда. Не е нито зов, нито вопъл,
а тих силует на брега на мечтите.
Красива и чиста, по детски прозрачна,
а моите сложни очи все я губят.
Надежда. Безгримна, привидно невзрачна,
очаква в миража й блед да се влюбя.