Там във планината –

някаде в гората,

плувах по реката и притисках цвете във ръце -

без да знам коя съм,

без да знам каква съм -

само някакво детенце със уплашено сърце!

Реката укроти се

слънце появи се

и грейна силно като ден, но след безкрайно дълга нощ –

аз се носех в плетен кош

и удрях всеки камък както дялане със нож,

но тогава тя дойде –

взе ме от реката в своите ръце!

Как ли те намерих

теб сега дете –

кой ли те доведе

в моите ръце,

ти сега мълчиш си тук пред мен

и сладко се усмихваш ти сега на всеки слънчев ден!

Сега не се страхувай,

вече си при мен –

без да знам коя си –

вземам те със мен –

ще те науча да лекуваш ти

всяка рана, всяка болка и ранените души!

Ти държеше цвете,

стискаше го с двете –

с двете мънички ръчички, които милват ме сега –

сълзи падаха във стон,

върху нежния красиво- цветен златен медальон –

с теменужки сплетен той,

с обич е направен, за да бъде твой!

Магьоснице велика

учиш всеки ден –

как да излекувам

раната във мен –

да потърся болка в другите –

да лекувам всяка рана или счупено сърце!

Но как да я намеря

таз следа сега

кой ли та потърся –

днес или кога –

да ми каже име или дом,

или къщата, която може би е родният ми дом!

Но ние сме си двете

заедно сега –

в слънце, буря, облак

или пък в мъгла –

ще открием заедно със теб

всяка стъпка – зиме, лете –

във поляни или в степ!

Заедно ще бъдем

ние с теб до край

или докато намериш

своя роден рай –

и когато го намериш ти –

не ме търси, не се обръщай –

само ме пусни!