Там във планината –
някаде в гората,
плувах по реката и притисках цвете във ръце -
без да знам коя съм,
без да знам каква съм -
само някакво детенце със уплашено сърце!
Реката укроти се
слънце появи се
и грейна силно като ден, но след безкрайно дълга нощ –
аз се носех в плетен кош
и удрях всеки камък както дялане със нож,
но тогава тя дойде –
взе ме от реката в своите ръце!
Как ли те намерих
теб сега дете –
кой ли те доведе
в моите ръце,
ти сега мълчиш си тук пред мен
и сладко се усмихваш ти сега на всеки слънчев ден!
Сега не се страхувай,
вече си при мен –
без да знам коя си –
вземам те със мен –
ще те науча да лекуваш ти
всяка рана, всяка болка и ранените души!
Ти държеше цвете,
стискаше го с двете –
с двете мънички ръчички, които милват ме сега –
сълзи падаха във стон,
върху нежния красиво- цветен златен медальон –
с теменужки сплетен той,
с обич е направен, за да бъде твой!
Магьоснице велика
учиш всеки ден –
как да излекувам
раната във мен –
да потърся болка в другите –
да лекувам всяка рана или счупено сърце!
Но как да я намеря
таз следа сега
кой ли та потърся –
днес или кога –
да ми каже име или дом,
или къщата, която може би е родният ми дом!
Но ние сме си двете
заедно сега –
в слънце, буря, облак
или пък в мъгла –
ще открием заедно със теб
всяка стъпка – зиме, лете –
във поляни или в степ!
Заедно ще бъдем
ние с теб до край
или докато намериш
своя роден рай –
и когато го намериш ти –
не ме търси, не се обръщай –
само ме пусни!
© Каролина Колева Всички права запазени