Наричам го...

За мене е призрак в късната есен,

стоящ все наблизо невидим и сам.

Напомня ми скованото чувство на страх,

че съм достатъчно малка, да бъда изгубена,

като капка в океана - завинаги.

Замръзвам, присвивам се, после потрепвам,

но... само по навик оставам будна и мисля за него.

Придържащ се строго към своята клетва,

не протяга ръце. Научил се е да не моли никой и знае,

че помощ не идва от никъде, даже от Бога.

Съществува във своето собствено проклятие – 

сам да се скита. И често е там, на жълтия покрив,

с поглед протегнат към нещо далечно.

Но никой не търси. Залязва, изгрява и пак се запътва

по своите пътеки. Прилича на просяк, но не и в очите.

Там е дълбоко. Почти като космос. И вечно е тихо.

Напомня на хищник без дом и без нужда

да бъде познаван или да обича.

Без нужда да взима, без нужда да дава.

Презиран бездомник, който плаши децата.

Почти красив образ, закъснял в тъмнината.

Премръзнал, но силен. Достатъчно силен, да счупи света ти

на малки парчета и да те погуби,

като капка в океана – завинаги...

Веднъж го попитах има ли име.

Не ми отговори, не ме и погледна. Дали ме разбра?

Не мисля, че слуша. Не мисля, че следва.

Сякаш го прави напук. Сякаш го прави от скука.

Знам, не му пука за никой и нищо.

И е вечно безчувствен. Макар и прикрито...

И сякаш на лицето му едва се долавя усмивка, 

само когато е там, на жълтия покрив,

с поглед протегнат към нещо далечно.