Страх ме е от самотата

и мъката, която носи тя.

Нали уж я бях забравила за малко?

Защо се връща - да убие любовта?...

Коварно пак пристига

със дъжда и полъха студен.

Аз във къщи разтворила съм книга,

но във мислите - отново с теб...

Къде отиде ти и хубавото време?!

Защо потънахте сякаш в пропастта?

След теб оставяш тежкото си бреме,

след теб остана пролятата сълза...

Бавно, тежко по лицето ми се стича,

чертае белег на миналото с теб.

И не могат даже дните

да изтрият сянката ти в мен.

Ако това е сън, моля ти се, събуди ме!

Не съм сънувала кошмари никога преди...

Ако трябва пък и ощипи ме,

този сън ще ме унищожи!

Гърмът пореден

в очите ми се отразява.

И кой ли ще познае, че е ден?

Светкавици проблясват в мене

и на парчета правят агонизиращото ми сърце.

Дали ти бягаш някъде насред дъжда?

Дали си сам или с друга под ръка?

Не знам сега, няма и да питам,

за теб утехата е Тя!

А за мен - дъжда!