Насън и наяве
Страх ме е от самотата
и мъката, която носи тя.
Нали уж я бях забравила за малко?
Защо се връща - да убие любовта?...
Коварно пак пристига
със дъжда и полъха студен.
Аз във къщи разтворила съм книга,
но във мислите - отново с теб...
Къде отиде ти и хубавото време?!
Защо потънахте сякаш в пропастта?
След теб оставяш тежкото си бреме,
след теб остана пролятата сълза...
Бавно, тежко по лицето ми се стича,
чертае белег на миналото с теб.
И не могат даже дните
да изтрият сянката ти в мен.
Ако това е сън, моля ти се, събуди ме!
Не съм сънувала кошмари никога преди...
Ако трябва пък и ощипи ме,
този сън ще ме унищожи!
Гърмът пореден
в очите ми се отразява.
И кой ли ще познае, че е ден?
Светкавици проблясват в мене
и на парчета правят агонизиращото ми сърце.
Дали ти бягаш някъде насред дъжда?
Дали си сам или с друга под ръка?
Не знам сега, няма и да питам,
за теб утехата е Тя!
А за мен - дъжда!
© Ваня All rights reserved.
