Навярно...

Навярно тъжиш за дните без тъга,
онази дружка, любовта, с кама в ръцете
нас двама безмилостно, жестоко раздра,
обви ни със своя плащ печален, чак до върховете.

Днес аз сама в живота гаден,
без обич в крахта,
ти обичан си, ала сам и жаден
за изворна вода, угасила в теб жарта.

Слънцето така напича
и напомня ти за мен,
как горещо си бил обичан,
кога ще свърши този скапан ден?!

Нощта, в която заспиваш самотен,
сякаш търсиш някой в теб спотаен,
не заспиваш, а в леглото се мяташ смутен,
от тихата тишина за първи път удивен.

Вярваш в утрешния ден,  вярваш,
осъмваш накрай в мисли упоен,
вярвайки, че утре някому ще трябваш,
сънуваш с в топло сърце приютен.