Не си тук вече, знам.

Не плача…само си тъгувам…

Назад във времето пътувам,

за да те срещна там…

Да ме чакаш да се върна от далече…

Да ми отвориш и да ме прегърнеш ням

с очи от сълзи радостни налети…

и всички ние - във дома голям.

И по-напред във детството отивам,

когато с блок и молив във ръка

ме учеше живота да рисувам,

загледани във залезната тишина…

И по-напред - с косици  разпилени

те търсих да ми подадеш ръка

затънала във преспи до колене…

и яхнала голямата шейна…

Кога пораснах? Кога станах на двайсет?

После и на трийсет? И на петдесет?

Преминах през живота като вятър

без да спра за ден поне

да  те попитам ”Как си татко?”

Преметнала проблемите на гръб

се борих много, оцелявах

и вечно тръгвах аз на път.

А ти безмълвен ме изпращаш…

Но очите ти говорят вместо теб…

Не мен, живота си изпращаш

и чакаш да се върна някой ден…

Не ме упрекна, не ме наказа,

Не ме разбра, но с мен се съгласи,

 че в тез години на безпътната зараза

това е моя път и ти ме подкрепи.

И сила ми даваше в своята мъка.

И стихове пишеше, за да се тешиш.

И вярваше в мен и чакаше в мрака…

Татко, ще можеш ли да ми простиш?