Назад във времето
Не си тук вече, знам.
Не плача…само си тъгувам…
Назад във времето пътувам,
за да те срещна там…
Да ме чакаш да се върна от далече…
Да ми отвориш и да ме прегърнеш ням
с очи от сълзи радостни налети…
и всички ние - във дома голям.
И по-напред във детството отивам,
когато с блок и молив във ръка
ме учеше живота да рисувам,
загледани във залезната тишина…
И по-напред - с косици разпилени
те търсих да ми подадеш ръка
затънала във преспи до колене…
и яхнала голямата шейна…
Кога пораснах? Кога станах на двайсет?
После и на трийсет? И на петдесет?
Преминах през живота като вятър
без да спра за ден поне
да те попитам ”Как си татко?”
Преметнала проблемите на гръб
се борих много, оцелявах
и вечно тръгвах аз на път.
А ти безмълвен ме изпращаш…
Но очите ти говорят вместо теб…
Не мен, живота си изпращаш
и чакаш да се върна някой ден…
Не ме упрекна, не ме наказа,
Не ме разбра, но с мен се съгласи,
че в тез години на безпътната зараза
това е моя път и ти ме подкрепи.
И сила ми даваше в своята мъка.
И стихове пишеше, за да се тешиш.
И вярваше в мен и чакаше в мрака…
Татко, ще можеш ли да ми простиш?
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Ангелина Стойчева Todos los derechos reservados
