Опитвам да преглътна

болката сама.

Но умирам бавно

с всеки следващ ден.

След дълъг плач

от сън събуждам се с тъга,

а късното едва-едва

във теб заспивам.

Всички мои чувства

искам да убиеш, Тишина!

А ти напротив –

даже ги подсилваш.

Изнасилваш

мойте почернели сетива

и ме душиш

с черните си лапи диво.

Защо? Защо ми е

живот във твоя плен?

Всички дни защо

така неистински без него са

и защо с фалшива хубост

свети моя ден?

Пустинно жадна съм сега,

но не за дъжд –

за сладостни целувки.

Да отровиш

(съжалявам)

не успя

красивата надежда,

че щастието ми с него е.

Но си признавам,

че събуждаш в мене глупостта,

от себе си която гоня всеки ден,

а е все отседнала при мен,

и мъката, разпалена по него.

А тя - уплашена, сломена,

се слива с мен

и моя ритъм на тъга.

Дори и устните

ухаят на страдание,

защото бяха негови

и още са...

Аз продължавам пак

с тебе да въздишам,

дори са по-болезнени

въздишките сега.

Без глас те моля....

моля те... вземи ме -

направи ме, направи ме тишина!

Без него ли е -

не, не е живот това.