Не помниш ли
Н Е П О М Н И Ш Л И
Погледнах те. През две лъчи
просторът с радост заваля!
В сърцето влезна и приля
живец от твоите очи.
Докосна ме и аз видях –
пред мене цвете да цъфти
да ме обвива и шепти...
Изтръпнах! – Сякаш те познах?
Загледа ме и приближи:
„Къде, кога съм те видял
или пък само припознал
в теб морско сините очи?
Ти помниш ли оназ река
и две пораснали деца –
лицата им пък две слънца –
да тичат лудо по брега?
И онзи чуден волен смях!
Но само миг – фатален миг!
И ето, че дочу се вик!
- Не помниш ли? До тебе бях.
За миг политна и вълна
те грабна в буйната река.
Към теб се спуснах ей така
и после...падна тъмнина...”
Отново гледам и мълча.
Не помня нищо от това.
Сега какви са тез слова?-
„Хвани ти моята ръка!”
И някой грабна ме в ръце.
Лежа на сухата земя...
До мене друг! Не съм сама.
... познавам го това лице!
И радостно извиках с глас,
а снопче слънчеви лъчи
отвори моите очи!
За миг разбрах коя съм аз.
30.05.15 год.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Стойна Димова Все права защищены
