Не помниш ли
Н Е П О М Н И Ш Л И
Погледнах те. През две лъчи
просторът с радост заваля!
В сърцето влезна и приля
живец от твоите очи.
Докосна ме и аз видях –
пред мене цвете да цъфти
да ме обвива и шепти...
Изтръпнах! – Сякаш те познах?
Загледа ме и приближи:
„Къде, кога съм те видял
или пък само припознал
в теб морско сините очи?
Ти помниш ли оназ река
и две пораснали деца –
лицата им пък две слънца –
да тичат лудо по брега?
И онзи чуден волен смях!
Но само миг – фатален миг!
И ето, че дочу се вик!
- Не помниш ли? До тебе бях.
За миг политна и вълна
те грабна в буйната река.
Към теб се спуснах ей така
и после...падна тъмнина...”
Отново гледам и мълча.
Не помня нищо от това.
Сега какви са тез слова?-
„Хвани ти моята ръка!”
И някой грабна ме в ръце.
Лежа на сухата земя...
До мене друг! Не съм сама.
... познавам го това лице!
И радостно извиках с глас,
а снопче слънчеви лъчи
отвори моите очи!
За миг разбрах коя съм аз.
30.05.15 год.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Стойна Димова Всички права запазени
