Не се научих...
Не се научих да щадя душата си,
от грешките ѝ да си шия наметало
и да зазиждам в мрамора тъгата си,
недосегаема в мълчанието бяло.
Не се опитвах да съм мъдра сова.
Със себе си единствено съм спорила.
И не налях на никого отрова.
Сърцето си широко бях отворила.
Не се боях от хорското одумване.
Играх хора наравно с таласъмите.
Прегръщах нечие красиво хрумване.
Не чаках пак да разцъфтят налъмите.
И не можах да свикна с чужди горести.
С приятели съм плакала до съмнало –
тешила съм нещастия и болести,
сърце, от прединфарктен писък гръмнало.
Сега е късно... Не, не се разкайвам!
Звезди не съм мечтала, нито слава...
Пред злобни подлеци да се спотайвам
не се научих... Просто съм такава!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Нина Чилиянска Все права защищены
