Не се научих...
Не се научих да щадя душата си,
от грешките ѝ да си шия наметало
и да зазиждам в мрамора тъгата си,
недосегаема в мълчанието бяло.
Не се опитвах да съм мъдра сова.
Със себе си единствено съм спорила.
И не налях на никого отрова.
Сърцето си широко бях отворила.
Не се боях от хорското одумване.
Играх хора наравно с таласъмите.
Прегръщах нечие красиво хрумване.
Не чаках пак да разцъфтят налъмите.
И не можах да свикна с чужди горести.
С приятели съм плакала до съмнало –
тешила съм нещастия и болести,
сърце, от прединфарктен писък гръмнало.
Сега е късно... Не, не се разкайвам!
Звезди не съм мечтала, нито слава...
Пред злобни подлеци да се спотайвам
не се научих... Просто съм такава!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нина Чилиянска Всички права запазени
