Не ти ли стигна времето, в което грабеше душата ми,

не ти ли стигна всичко, дето взе от мен,

не ти ли стигна да се връщаш на вратата ми

и да отнемаш нещо ново всеки ден.

Какво си мислиш още е останало,

което си забравил да откраднеш,

не виждаш ли, че малкото достойнство в мен за сламка се е хванало

и се надява да не се удави, щом завинаги си тръгнеш.

Раздавах толкова много от сърцето си,

че нищичко не ми остана,

само черни следи от сълзи по лицето ми,

от размазаната за пореден път спирала.

Сълзите, за да ми напомнят за тъгата,

душата скъсана, приличаща на дрипа,

сърцето счупено, захвърлено в тревата,

а счупеното никой вече не обича.