От тебе заблуден съм, неразбран,
да се боря ме остави сам.
На невъзможности да отговоря,
та на сърцето пътя да отворя.
Но как така, къде и как?
Отхвърлен пак е моят знак,
макар сърдечен и почтен,
непресъхващ извор вътре в мен.
Вярвам, някой нейде ще повярва
и сам на любовта ми ще се покорява.
А "тя" тъй силна, чиста е, свободна,
но къде ли е "жената" благородна?
Изгубена в страха, безсилна.
В самота останала безкрилна.
Сляпа тя за моето прозрение,
изгубена в злото си безвремие.
Да имаше очи, в сърцето ми да види
как щастието свое може да предвиди.
Не съм хубав, нито грозен
нито съм обвит със срам позорен.
В доброто, в щастието вярвам
и не се страхувам да го казвам.
Към нея аз тактично, с уважение
неволно стигнах до прозрение.
Промених нагласи, свои мисли,
но това се обезсмисли.

Ти не заслужава ме, уви.

Си лицето в черна сянка скри.

Ако там ти е добре, така си остани.
Аз направих туй, що можеше, прости...

(за всички момичета, които от глупост са оставили една истинска любов да отмине покрай тях)