Не заслужаваш ме, уви
От тебе заблуден съм, неразбран,
да се боря ме остави сам.
На невъзможности да отговоря,
та на сърцето пътя да отворя.
Но как така, къде и как?
Отхвърлен пак е моят знак,
макар сърдечен и почтен,
непресъхващ извор вътре в мен.
Вярвам, някой нейде ще повярва
и сам на любовта ми ще се покорява.
А "тя" тъй силна, чиста е, свободна,
но къде ли е "жената" благородна?
Изгубена в страха, безсилна.
В самота останала безкрилна.
Сляпа тя за моето прозрение,
изгубена в злото си безвремие.
Да имаше очи, в сърцето ми да види
как щастието свое може да предвиди.
Не съм хубав, нито грозен
нито съм обвит със срам позорен.
В доброто, в щастието вярвам
и не се страхувам да го казвам.
Към нея аз тактично, с уважение
неволно стигнах до прозрение.
Промених нагласи, свои мисли,
но това се обезсмисли.
Ти не заслужава ме, уви.
Си лицето в черна сянка скри.
Ако там ти е добре, така си остани.
Аз направих туй, що можеше, прости...
(за всички момичета, които от глупост са оставили една истинска любов да отмине покрай тях)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Емил Божилов Всички права запазени
