Вчера, дето вече е билò,
си остава вечно, като спомен.
Днеска си е истинско крило
да политна с кръста си поломен.
Тук остава суетата в храм
с разтопен от свещите ми восък.
Дрипава, душата ми от срам
бяга от живота сив и плосък.
Непокорният ми дух кове
любовта ми земна към звездите.
Пак на път сърцето ме зове
и повдига чувствата в гърдите. ...