Нечетимостта в кръвта

Счупи ме.

Кръвта остана върху твоята дипляна.

Подпиши се,

за да знаят кой ме нарани,

кой остави белезите невидяни,

кой с пръст ме посочи.

Закачи я — в рамка я сложи,

на стената в най-тъмната стая.

Ярко да блести

кръвта ми в душата.

Изгори я — тя не гори.

Не е жива,

не е червена.

Тъмното се дъни все там.

Ярко няма да заблести,

нито тихо ще скимти.

Всичко ще остане сянка,

без светлина.

Силует,

останaл без прожектор.

Нож окървавен.

Сърце, счупено на две.

Остави ме така и тръгна.

Не се обърна.

Страхът в теб се умножи

и се разпиля по белите листи.

Разчете ли го?

Думите „обичам те“ закрити ли бяха

от кръвта по вените — мътни,

едвам кървящи.

Капка по капка.

Болка след болка.

Кръв след кръв.

Подгизнаха — разляти.

Как ще ги разчетеш сега?

Как ще разбереш сърцето ми така?