Достатъчно почаках да обичаш,
безкрайно, много преживях
в болката аз себе си отричах,
но обич в тебе не познах.
Цял, един живот отдавах
душата ми така се изтощи
сама, като в море удавник
и няма кой да я спаси.
Изгубена завинаги любов
в ядрото на водовъртежа,
нали за нея бе готов...
(така си мислех)... не брътвежи.
А обичта ми още в някой ъгъл
безмълвно плаче унизена,
колко дълго си я лъгал,
обич не е, щом е наранена.
Заключена и онемяла там
забравих я, и тя навярно
не си ме спомня, ала знам,
поискаш ли я - ще се върне.
© Гинка Любенова Косева Все права защищены