Необитаема стая
Леглото ме гледа очакващо и тъжно,
завивката му е избеляла.
Прозорците са мръсни - няма кой да ги избърше
и да ги отвори. Въздухът е застоял.
Куклите с протегнати ръце
молят с тях да си поиграя.
Непокътнати са плюшените ми играчки.
Всичко си е така, както сам го оставила.
На рафта се усмихват картички от приятели,
а календар от две хиляди и втора година
се полюшва ритмично от вятъра.
Часовникът е спрял на девет и половина,
но няма кой да му сменя батерията.
Листата на тетрадките са пожълтели.
Химикалите не пишат, не ми трябват напоследък.
Паяжини черни грозят стените не толкова бели.
Телевизорът е само с две програми.
Защо да му плащам кабелната?
Искам да си обеля портокали -
от ония в шкафчето на баба,
но знам, че не е купувал никoй.
От това огледало не ме поглежда
пъпчивото момиче на тринайсет години,
а дама наконтена надменно ме оглежда.
Необитаема стая. Колко тъжно. Цялата треперя.
Необитаема стая, но си е моя и е без промени.
Необитаема стая. Малко е хубаво. Ще си намеря
все някаква утеха в красивите спомени.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Татяна Начкова Все права защищены
