Остави ме сред сенките на тишината,
С рана дълбока, която времето не лекува.
Душата ми крещи, но твоето сърце мълчи,
Обичах те, а ти не поиска да видиш.
Нощта ме прегръща, студена и сама,
Губя се в спомените – нашата съдба.
Ти беше светлина, а сега си мрак,
Исках само теб, но останах чужд.
Как да те виня, щом не разбра?
Любовта не е дума, а трепет, душа.
Аз те обичам дори в тази тъга,
Но ти отмина – като есенен вятър в нощта.
Раната остава – белег на живота,
Кръвта й тече в ритъма на самотата.
Никога няма да те забравя, дори да боли,
Ти си в сърцето ми – до края на моите дни.
Ще бъда до теб, каквото и да стане,
Дори светът да рухне, ръката ми ще те хване.
Защото любовта ми е вечна, твоя е тя,
И дори в мълчание, винаги ще съм там за теб, за нас, за света.
© Веселин Алексиев Все права защищены