Остави ме сред сенките на тишината,

С рана дълбока, която времето не лекува.

Душата ми крещи, но твоето сърце мълчи,

Обичах те, а ти не поиска да видиш.

Нощта ме прегръща, студена и сама,

Губя се в спомените – нашата съдба.

Ти беше светлина, а сега си мрак,

Исках само теб, но останах чужд.

Как да те виня, щом не разбра?

Любовта не е дума, а трепет, душа.

Аз те обичам дори в тази тъга,

Но ти отмина – като есенен вятър в нощта.

Раната остава – белег на живота,

Кръвта й тече в ритъма на самотата.

Никога няма да те забравя, дори да боли,

Ти си в сърцето ми – до края на моите дни.

Ще бъда до теб, каквото и да стане,

Дори светът да рухне, ръката ми ще те хване.

Защото любовта ми е вечна, твоя е тя,

И дори в мълчание, винаги ще съм там за теб, за нас, за света.