Виждаме единствено това, което пожелаем.

Слепи за другото, някак си нехаем…?

Чувстваме там, където някога е имало,

а не искаме да си признаем, че всъщност „някога“ е минало…

Затваряме очите си за всичко околно,

да ги отворим и да го погледнем, сякаш ни се струва „долно“.

И май самички се погубваме…

Неусетно в нашия свят на мечти се изгубваме…

Замисляме се все по-рядко за онзи отсреща,

дали това не е съдбовна среща?!

Дали съм аз, дали си ти, дали е някой друг…

Не знам, но искам точно ти да си до мене, тук…

Но аз мълча... поглеждам те в очите и не казвам нито дума,

сякаш мислите се изтриха като молив със гума…

Нито дума не излиза от устата ми,

а мисълта за теб е навсякъде в главата ми…

Сега си там и аз зная, че за тебе мога само да мечтая,

ти си с него, аз съм сам, докога ще е така – не знам…

Но нищо, аз пак ще замълча и пред тебе ще застана,

ще те погледна във очите и ще помечтая там да  си остана…