Виждаме единствено това, което пожелаем.
Слепи за другото, някак си нехаем…?
Чувстваме там, където някога е имало,
а не искаме да си признаем, че всъщност „някога“ е минало…
Затваряме очите си за всичко околно,
да ги отворим и да го погледнем, сякаш ни се струва „долно“.
И май самички се погубваме…
Неусетно в нашия свят на мечти се изгубваме…
Замисляме се все по-рядко за онзи отсреща,
дали това не е съдбовна среща?!
Дали съм аз, дали си ти, дали е някой друг…
Не знам, но искам точно ти да си до мене, тук… ...