Неумолима съм във себе си,
от жаждата, в която се потапям,
от шемета на нощите задъхани
  и моят свят до твоя зареден

от шепоти
и мълчаливи вопли...
Неумолимо галопиращи съзвездия,
препускащи във нашите безмълвия,
неукротени огнедишащи миражи
от копнеж

по безпределната различност,
Обагрена от нашите

неуловими пясъчни градежи...
светът на тихият преплетен океан
от ярост и задъхано мълчание....
Безбрежни небосклони
от лъчите на мечтите разполвени.
И ти във времето на времената ми...
Единствен ореол

от мъжка сила и преливане!
Бъди до мен,
когато си отива бледолунието и изгрява
оная тъмна виолетова обагреност на моя плод,
за теб неоткъснат и дарен!
Бъди във необятните селения

на корените от дълбоки спомени!
За да останем във оная бяла памет на обичта,
обикновена-необикновена.
За да сме заедно завинаги!