Тихо пада снегът,

закичва с венци

главите на храстите,

буковете се оглеждат

в огледалото на мъглата,

боровете вдигат мигли нагоре

и плачат,

стволовете им се изплезват като езици,

замръзват

и звънят

замръзнали камбани

бият,

урагани

вият –

снежинката

се превръща в лавина...

Тук съм,

под купчините мокър сняг.

Вървя назад,

назад,

назад...

Стяг след стяг –

задъхана умора

спира

ритъма на сърцето ми,

замира

кръвта ми,

бавно попивам студа...

Бавно умирам

и някъде там,

където пробивам тъканта

на съзнанието

виждам –

дълбокото

око

на битието,

което

тръгва обратно...

Знам, невъзможно е да се случи.

Днес.

Знам, днес науката сочи,

че Вселената се разбягва все по-бързо,

защото енергията на вакуума

е по-голяма от плътността ѝ...

Но в оня миг,

когато срещнах самия ръб на края, видях

завръщането ѝ...

Една дълбока въздишка,

един последен акорд

изсвистя от тромпетовидното ѝ тяло...

И започна Сривът.

Тромпетът се превърна в ръкав,

а после в сфера...

И времето хукна назад...

Започна да става

топло,

и светло

и хубаво...

И Сътворението – все по-близко,

И Апокалипсиса – все по-сигурен...