Тихо пада снегът,
закичва с венци
главите на храстите,
буковете се оглеждат
в огледалото на мъглата,
боровете вдигат мигли нагоре
и плачат,
стволовете им се изплезват като езици,
замръзват
и звънят
замръзнали камбани
бият,
урагани
вият –
снежинката
се превръща в лавина...
Тук съм,
под купчините мокър сняг.
Вървя назад,
назад,
назад...
Стяг след стяг –
задъхана умора
спира
ритъма на сърцето ми,
замира
кръвта ми,
бавно попивам студа...
Бавно умирам
и някъде там,
където пробивам тъканта
на съзнанието
виждам –
дълбокото
око
на битието,
което
тръгва обратно...
Знам, невъзможно е да се случи.
Днес.
Знам, днес науката сочи,
че Вселената се разбягва все по-бързо,
защото енергията на вакуума
е по-голяма от плътността ѝ...
Но в оня миг,
когато срещнах самия ръб на края, видях
завръщането ѝ...
Една дълбока въздишка,
един последен акорд
изсвистя от тромпетовидното ѝ тяло...
И започна Сривът.
Тромпетът се превърна в ръкав,
а после в сфера...
И времето хукна назад...
Започна да става
топло,
и светло
и хубаво...
И Сътворението – все по-близко,
И Апокалипсиса – все по-сигурен...
© Габриела Цанева Всички права запазени