Тази приказка не си я чувал...

В книгите не си я чел...

Сигурно, обаче си жадувал...

Да я преживееш... някой ден...

Сядай, почвам да разказвам...

Слушай, затвори очи!...

Усети се част от нея...

В думите се потопи...

Някога, в далечно време...

През гори и планини...

Имало магично царство...

Зад невидими стени... 

Там живеела принцеса,

с нежна и добра Душа...

Със коси като коприна...

И със чудна красота...

С птиците била приятел...

Пеела със тях в зори...

А с животните в гората

си измисляли игри...

Денем бягала със вятъра...

Птица волна - без криле...

Носела се над земята...

Стъпвала по облаци с нозе...

Не нощувала в дворец...

А в магична пещера...

Спяла на легло от билки...

И завивала се... със цветя...

Казват, че говорела езици...

(всички, дето има ги в света)...

С насекоми, с риби, с птици...

Разговаряла със всички същества...

Трудно ти е да повярваш...

Недоверие чета в очите ти...

Нека продължа и доразкажа...

За принцесата, живяла преди хиляди луни...

Погледа й... бил пронизващ... 

Омагьосвала със глас...

Тялото й, като тънка струна...

Всеки гледал във захлас...

С мисълта прониквала магично...

Надълбоко във човешките души...

Всеки следвал я... първично...

Губел власт - потъвал във мъгли...

Тя била така красива...

Мила, нежна... И жена...

Но докоснела ли някой...

Той изгубвал се в тъма...

Странно ти се струва всичко...

...Невидяна красота...

Но проклятие жестоко...

Тегнело над нейната Душа...

Всеки влюбил се във нея...

Се превръщал в камък твърд...

Всеки, който я обикнел...

Го застигала жестока смърт...

Уж живеела щастливо...

Но била така сама...

Нощем лягала в леглото...

Пълно цялото с цветя...

Липсвала й нежна ласка...

И прегръдка със Любов...

Липсвала й дума кратка...

Пълна с Обич... Нощ след нощ...

Ден след ден така минавал...

Век след век... А тя сама...

Все красива си оставала...

Млада, хубава... Жена...

Времето така се нижело...

Камъни - безброй мъже...

Щом се влюбели в принцесата...

Пръсвало се мъжкото сърце...

Болка късала Душата й...

Не желаела да сее смърт...

Не това била съдбата й!...

Да погубва чужда плът...

Призовала сто ковача... 

В царството да се сберат...

Дала им една задача...

Саркофаг да изковат...

В камък и желязо целия...

Нейн дом да бъде той...

Във забрава да потъне...

Да намери тя покой...

После легнала във него...

И покрила се с цветя...

С билкова отвара тайна...

...се заляла цялата...

Красотата си неземна...

Запечатала сама...

В саркофаг далеч отнесен...

Някъде накрай света...

И забравили за нея...

Птици, риби... Същества...

За принцесата незнайна...

Със неземна красота...

Минали безброй години...

Хиляди луни, лета...

Никой никъде не помнел

...Прокълнатата Душа...

Но в една беззвезна нощ...

Срещнах възрастна жена...

Сбръчканото й лицето погледнах...

А в очите й видях тъга...

Седнахме край огън двете...

Стоплихме се от студа...

И тогава заразказва...

с глас треперещ във нощта...

Погледа й... беше странен...

Скрит зад хиляди мъгли...

А гласът й... тъй омаен...

Слушах, както слушаш ти...

Приказката ми разказа...

Всяка думичка попих...

И когато стигна края...

Себе си едва открих...

Бях потънала във време...

Тъй далечно от сега...

На принцесата живяла...

И творила чудеса...

Спирам, няма да разказвам...

Но във тъмна пещера...

Казват, че миньори са открили 

саркофаг, а в него тяло на жена...

©️Елка Бърдарова 

   17ти Август 2023г