Восъчни ръце милуват
стара сянка на картина.
Разтопени очи бленуват
до пясъчни кули да се събудят.
Сухи устни сънуват
узряла капина в юлската градина.
Ах, само ако можеха те -
щяха до кръв да я целуват,
а после в нейните
кървави оттенъци от паяжини да се окъпят.
Уморени колене жадуват
да се завият под мохерното старо одеяло
(което с времето изглежда - избледняло),
постелено върху все така красивата поляна:
осеяна от цветчета и свежа трева
нейде в гъстата Калимирова гора.
Споменът вече облечен е в бяло,
но в друго, чуждо за Природата тяло.
Тъй скъпо за ръцете, тъй бедно за думите.
Минзухарени зеници ликуват
под отиващото си жарко слънце.
Опиянени от капиновата кръв -
отново представят си, че са си в къщи.
Родното кътче, любимото вековно дръвче,
пискливия звук на звънче, закичено до входа,
и нежното гласче, идещо от простора.
Какво не биха дали те пак да са щастливи -
душата на дете, прегръщащо ги.
© Нина Чалъкова Все права защищены