Восъчни ръце милуват

стара сянка на картина.

Разтопени очи бленуват

до пясъчни кули да се събудят.

Сухи устни сънуват

узряла капина в юлската градина.

Ах, само ако можеха те - 

щяха до кръв да я целуват,

а после в нейните 

кървави оттенъци от паяжини да се окъпят.

Уморени колене жадуват 

да се завият под мохерното старо одеяло

(което с времето изглежда -  избледняло),

постелено върху все така красивата поляна:

осеяна от цветчета и свежа трева

нейде в гъстата Калимирова гора.

Споменът вече облечен е в бяло,

но в друго, чуждо за Природата тяло.

Тъй скъпо за ръцете, тъй бедно за думите.

Минзухарени зеници ликуват

под отиващото си жарко слънце.

Опиянени от капиновата кръв -

отново представят си, че са си в къщи.

Родното кътче, любимото вековно дръвче,

пискливия звук на звънче, закичено до входа, 

и нежното гласче, идещо от простора.

Какво не биха дали те пак да са щастливи -

душата на дете, прегръщащо ги.