Пак се сипна мъгла върху всички посоки.
Стана пътят по-рехав от слюда на охлюв.
Ариадна откъсна от облака рохък
вълнен къс и усука върха му тополов.
Светлината се спря и замръзна в дланта ѝ –
обгорял кехлибар беше слънцето мътно.
А ръцете ѝ – две ослепителни гари –
изтъкаваха златното сукно на пътя.
Ариадна живее в скръбта си дълбока
сред зловонния дъх на смълчан минотавър.
Но лъчистата нишка е здрава посока,
кръгозор, увенчан от живителен лавър. ...