Нишката на Ариадна
Пак се сипна мъгла върху всички посоки.
Стана пътят по-рехав от слюда на охлюв.
Ариадна откъсна от облака рохък
вълнен къс и усука върха му тополов.
Светлината се спря и замръзна в дланта ѝ –
обгорял кехлибар беше слънцето мътно.
А ръцете ѝ – две ослепителни гари –
изтъкаваха златното сукно на пътя.
Ариадна живее в скръбта си дълбока
сред зловонния дъх на смълчан минотавър.
Но лъчистата нишка е здрава посока,
кръгозор, увенчан от живителен лавър.
Като златно змийче лъкатуши в мъглата,
не една светлина разломена събира.
И когато звездата намери звездата,
светва пътят през гнилата плът на всемира.
А животът прещраква пред сивия кадър
в панорамния поглед на порива жаден –
щом в сърцето ни дебне мъглив минотавър,
значи нишка тъче и една Ариадна.
© Петя Цонева All rights reserved.
