Пишейки се гуша до дървото,

то рони мъх в косата ми.

Забравих да пиша,

да редя шифри и да смятам симфонии.

Как ставаше,

а и защо ли.

Кому е нужно да се знае?

Пишейки, се гуша до дървото,

то рони мъх в косата ми,

в косата ми на 100 години,

зелен и южен мъх.

Пишейки, отплесвам се по клоните

без цветове.

Тъй нежни облаци в зеленото успиват ме...

А пишейки не мога да заспя...

А спи ми се.

Защото букви и без мен ще се редят.

И за какво ли -

все за същото.

А същото е сгушено в косите ми,

в косите ми от южен мъх.

Мъх, който стеле се по клоните

и знае как да смята тонове,

и да римува смислено.

С очи във онзи юг

любим, защото е далеч,

желан, защото е обречен,

аз пишейки се гуша до дървото.

А зад гърба ми под излющения мъх,

усещам му опората.

Опората на меката кора,

която впива се във кожата.

И пишейки забравям за деня,

забравям и за шифрите и хората.

И пишейки заспивам от студа,

и пишейки заспивам от умората...