Нищо за деклариране
Пишейки се гуша до дървото,
то рони мъх в косата ми.
Забравих да пиша,
да редя шифри и да смятам симфонии.
Как ставаше,
а и защо ли.
Кому е нужно да се знае?
Пишейки, се гуша до дървото,
то рони мъх в косата ми,
в косата ми на 100 години,
зелен и южен мъх.
Пишейки, отплесвам се по клоните
без цветове.
Тъй нежни облаци в зеленото успиват ме...
А пишейки не мога да заспя...
А спи ми се.
Защото букви и без мен ще се редят.
И за какво ли -
все за същото.
А същото е сгушено в косите ми,
в косите ми от южен мъх.
Мъх, който стеле се по клоните
и знае как да смята тонове,
и да римува смислено.
С очи във онзи юг
любим, защото е далеч,
желан, защото е обречен,
аз пишейки се гуша до дървото.
А зад гърба ми под излющения мъх,
усещам му опората.
Опората на меката кора,
която впива се във кожата.
И пишейки забравям за деня,
забравям и за шифрите и хората.
И пишейки заспивам от студа,
и пишейки заспивам от умората...
© Милена All rights reserved.
