Нощ в гората
Случи се да пренощувам
с група дървари в гората,
огънят силно бушуваше,
тихо шумеше реката.
Докато дружно вечеряхме,
клоните в огъня пукаха,
а пък на мен ми се струваше,
че тайнствено си шушукат.
Че си припомнят отколе
притчи за вехти войводи,
що със дружини са бродили
в тези букаци вековни.
И завървяха легендите
за стоте ни войводи,
как те със храбри левенти
турските хайти са гонили.
Пукали пушки и бляскали
острите ятагани,
даже насън са се стряскали
грозните ни душмани.
Кой от кого по-юначен бил
започват да се препират -
дали Инджето или Момчил,
спомените напират.
Петко войвода, Страхил, Караджата -
кой от кого по-безстрашен,
няма ги, горест владее гората,
пада край огъня здрачът.
Где са сега тези горди юнаци,
та да ни вдъхнат надежди
и по дърветата своите знаци
огнени да изрежат.
Вятър полъхна и пръсна искрите,
символ на вечно движение,
може би пак ще изгреят звездите,
будещи вдъхновение.
Вече високо възпрял се е месецът,
време е за почивка.
Сънят е извършил странна смесица
с мислите под завивката.
Левски мечтае за свята Република,
броди от къща на къща.
Ту е самотен, ту е сред публика -
в паметник се превръща.
Лудо препуска на коня Бенковски,
Ботев превзема Радецки,
знаме зелено развява Раковски,
чувам бунтовните песни.
А във Батак догоряват огнищата
в черквите осквернени
и към Балкана поемат вървищата
кървави, но несломени.
И опълченците пазят с телата си
тънката нишка на свободата,
става горещо и тръскам главата си -
слънце е грейнало над скалата.
То е изгряло ярко и огнено,
гледа ме с будни очи,
сякаш прочело е моите спомени,
тъжно и с укор мълчи.
© Ани Костова Все права защищены